Част 1 "Въвличане
I. Натрапница
Ето ме и мен : Вървя в зимната нощ и мисля....
Пътеката е добре заледена и съвсем тясна,от двете и страни има високи около половин човешки ръст преспи,въздухът е наситен с аромата на изгорели дървени въглища,а уличното осветление е съвсем оскъдно и благодарение на ниската мъгла ,която се стеле над целия град ,изглежда сякащ лампите блестят в оранжево. Вървя пеша по тази пътека вече може би половин час и не съм срещнала никого по пътя си,сякаш целия свят е потънал в някакво мъгливо сънотворно състояне и не иска да излезе от него.
Иска ми се и аз да мога да изпадна в подобен унес,да избягам от реалността и да потъна в сладостна забрава,точно както тази прекрасна и мистична зимна вечер.
Всъщност моята разходка не е съвсем безцелна,запътила съм се отвъд хълма ,където в малка долинка се сгушило езерце,а край него има странна беседка,тип газебо,която е остъклена с дебели стъкла ,а констукцията й е от дърво,боядисано в бяло и резбовано с невероятно красиви орнаменти.Обичам това място ,защото е усамотено и отделено от света. Често идвам да помисля насаме ,или пък да почета интересна книга ,защото въпреки че на вън е студено ,в беседката е приятно и уютно.
Тъкмо съм се изкачила на хълма,когато забелязвам,че от беседката се отцежда светлина и вътре има две фигури ,които стоят прави. От там ,където съм застанала не ги виждам добре, мога да различа само силуетите им. Приближавам се още малко,защото ми е интересно да разбера кой освен мен може да е толкова налудничав,че да стои в беседка посред нощ .
Те са двама –сега различавам много добре всеки детайл на двете фигури вътре в беседката. С гръб към мен стои висок и едър мъж с тъмна коса,а срещу него е застанала „ жена ,с която той води тих ,но отчетлив спор. А, каква жена е тя,само...
Косата й е махагонено червена и е завързана на много висока опашка,въпреки това стига до кръста. Облечена е в тъмно зелена рокля,която плътно прилепва по стройната и фигура ,има и наметало с качулка в червен цвят и съм напълно сигурна,че в момента умира от студ ,но не мога да отрека ,че е изключително красива- лицето и е бледо ,а кожата гладка и очите.... те са в най-странния цвят,който някога съм виждала – тревисто зелени;помислих си ,че най-вероятно са лещи.
Притаих се зад едно дърво и от там наблюдавах какво се случва.Някъде дълбоко в мен се зараждаше съмнението ,че това което виждам не е реално и разумът ми подсказваше,че мястото ми не е тук и ,че се забърквам в неприятности ,но любопитството ми не позволи да си тръгна.
Двойката в беседката продължаваше да спори тихо и не можех да чуя какво си казват,а се страхувах да се приближа повече,за да не ме видят. Тъкмо мислех да си тръгна,когато от другата страна на хълма се зададе трета фигура ,запътила се устремено към беседката..
Какво им става на тези хора ,не може ли да си спят по домовете ,а се разхождат сред нощта?!
Фигурата се приближи и аз установих ,че е жена- беше дребна, с много руса почти бяла дълга до кръста коса изцяло облечена в бяло с красиво манто с качулка ,което беше разкопчано и от долу се подаваше най-изумителната бяла рокля на света.Помислих си,че и двете жени ,които виждам тази вечер са много красиви и напълно откачени да се разхождат в зимна виелица по рокли и разкопчани палта. Когато жената приближи беседката,стана още по-студено и заваля сняг. За пореден път се запитах какво търся тук и защо не се прибриам .
Реших да си тръгна,но в момента,в който се обърнах ,съзрях да се задава четвърти човек-тези явно имаха някаква странна среднощна среща. Почувствах се натрапница,наистина бе време да си ходя,но точно в този момент иззад хълма се зададе четвъртия човек.
Беше много странен - косата му - червеникаво кафява,очите му-кехлибарени.Той бързо се присъедини към останалите,а на мен ми стана още по-интерсно и се приближих,за да чувам какво си говорят.
Беше ми непонятно защо така неудържимо искам да знам какво се случва в беседката,но някакъв порив, не ми позволи да си тръгна. Бях застанала максимално близо и вече отчетливо чувах за какво си говореха.-Тъмнокосия мъж не беше доволен и това личеше по тона му:
-Не допускаме закъснение,когато на карта е заложено всичко.
Другият мъж се извини:
-Не бих посмял да закъснея,ако не ми се налагаше......Къде са останалите,защо ги няма.
- Ще дойдат,трябва всички да са тук ,всички!
Жената с с русата коса се обади за първи път,от както беше пристигнала:
-Носиш ли го ?
-Да, у мен е.Но,знаете,че нищо няма да стане.
Червенокосата жена се размърда неспокойно:
-Сигурни ли сте,че знаете какво да направим,за да не се загубим?
Бялата й отговори тихо:
-Не,трябва да дойдат древните,без тях не можем да направим много.
Наблюдавах ги и ги подслушвах,чудейки се за какво говорят.Звучаха като някоя странна секта,всичко това започваше да ме плаши-реших ,че е време да си вървя.Но , точно в този момент,тъмнокосия мъж се обърна и впери погледа си в мен:
Изпитах три неща едновременно- страх,радост и нещо странно,сякаш познавах човекът,вперил поглед в мен,сякаш този странен непознат влезе изцяло под кожата ми и не ми позволи да побегна.
Беше красив,много много красив: Косата му тъмна като катран,очите му черни,като нощта.Облечен в тревистозелено и пясъчножълто .
Не можех да откъсна погледа си от него и със страх осъзнах,че се приближава към мен и ,че съм разкрита.Мъжът се приближи до мен и ме попита със строг глас,нетърпящ възражение :
-Коя си ти и защо си тук.
Мъжът ме оглеждаше и сякаш търсеше някаква следа,другите трима,също бяха вперили поглед в мен с изумление,от което и малкото ми останал кураж се стопи.Русата жена се приближи към мен прониза ме със сивите си очи и проговори:
-Отговори на въпроса ,момиче,какво търсиш посред нощ в тази беседка?Как се казваш и защо шпионираше.Говори! Бързо!
Беше ме страх много,но трябваше да отговоря,не можех да избягам,знаех го,не ми беше нужно доказателство,усещах ,че всеки опит от моя страна щеше да бъде осуетен без усилия..Поех дъх и започнах:
-Казвам се Ременеа,исках да се разходя,и да поседя в беседката-тя е любимото ми място,но се натъкнах на вас,реших да почакам,за да видя дали ще си тръгнете,но вие се заседяхте много .Не знам защо останах,просто нещо не ми позволяваше да си тръгна.Извинете ме,не исках да се натрапвам.
Червенокосата жена се обърна към другите :
-Мисля,че казва истината,но ще трябва да почакаме Караян да дойде,за да се уверим.
Изнервих се –не исках да оставам в компанията на тези откачени;вярно,че тъмнокосият ми харесваше много,той излъчваше някаква подмамваща топлина,но не ги познавах и не знаех дали съм в безопасност с тях.
Червенокосата ме огледа от главата до петите и закова погледа си на колието ми – не,само това не!То ми беше много скъпо,защото се предаваше в семейството ми от поколения .Ако решат да ме ограбят ,ще се съпротивлявам. Жената продължаваше да го съзерцава и ме изнерви още повече;
-Алтивар,погледни колието й,и ми кажи,че не сънувам.
Тъмнокосия мъж,който така неистово ме привличаше,явно се казваше Алтивар –много странно име,но пък какво ли не беше странно тази вечер.
Алтивар ме погледна и закова поглед на колието,след като го изучи внимателно,каза:
-Трябва да изчакаме древните,те ще отсъдят. Но,аз мисля,че има надежда.-После се обърна към мен и ми каза:
-Твоето колие е изключително ценно,ако е това,за което го мислим. Тъй като не сме сигурни,ще трябва да изчакаме древните да дойдат и да кажат.Настани се удобно и чакай,не се опитвай да бягаш,по-бързи сме от теб и ще те настигнем.Той се обърна и застана при другите,които тихо спореха.Бях уплашена и ми се искаше да си бях тръгнала,когато все още можех. Кой знае в коя канавка щаха да ме намерят на пролет.Защо винаги се озовавах по средата на проблемите,това беше като проклятие.
Замислих се за нещата,които така и не успях да сторя,за думите,които никога неизрекох,в момент на паника,човек осъзнава какво може да загуби и че винаги има нещо за губене....
Няма коментари:
Публикуване на коментар